След 1945 г. България трябва да провежда своята външна политика в обстановката на разделението на Европа през Студената война между Запада (САЩ и техните съюзници) и Изтока (СССР и неговите съюзници).  Това противопоставяне придобива най-видимата си форма в съперничеството на военно-политическите съюзи, които противопоставиха Организацията на Северноатлантическия договор (НАТО) на Организацията на Варшавския договор (ОВД). България стриктно следва съветския модел и действа като най-близкият и надежден съюзник на СССР във вътрешноблоковите отношения. Тази позиция осигурява на България определени икономически предимства.

Географското разположение на България в Югоизточна Европа определя балканската ориентация на външната политика на страната.  Първоначално основната роля на България е да наблюдава и противодейства на Гърция и Турция, които през 1952 г. са включени в НАТО.  След смъртта на съветския лидер Йосиф Сталин през 1953 г. напрежението между Изтока и Запада намалява и през 60-те години много от спорните въпроси между България и Гърция и Турция са решени.  От този момент нататък най-големият източник на напрежение за България са отношенията с Югославия по македонския въпрос, по който голям интерес проявява и Гърция. През 70-те и 80-те години на ХХ век между България и Югославия възникват остри спорове и враждебност по този въпрос.  Въпреки това България като цяло поддържа миролюбиви връзки с всички балкански държави и през 70-те години на ХХ век се превръща в стабилизиращ фактор на Балканите. България участва активно в Хелзинкския процес и става ревностен поддръжник на идеята за Балканска зона, свободна от ядрени оръжия. В средата на 80-те години обаче отношенията на България с Турция се влошават на фона на репресиите срещу турското етническо население в България.  През 1984-1985 г. са предприети действия с цел насилствена смяна на имената на българските турци – политика, която е широко осъдена от европейската и международната общност.

Разпадането на колониалната система през 60-те години на ХХ век утвърждава България като един от важните икономически и политически партньори на новите независими държави в Северна Африка и Близкия изток.  Особено важни са отношенията с държавите от арабския свят. Интересите на България се концентрират прекомерно в страни като Либия и Ирак, докато връзките с бързо индустриализиращите се страни от Югоизточна Азия са слаби.  Основните инструменти на българската външна политика по отношение на страните от Третия свят са идеологическата подкрепа и доставките на оръжие. Икономическите отношения на България с държавите от Третия свят са повлияни от слабостите на българската централизирана планова икономика, характерни за целия съветски блок.

В Европа извън Варшавския договор българската външна политика е насочена предимно към Федерална република Германия. Мотивите са главно икономически, но имат и по-общ политически подтекст - да се засили западногерманското възприемане на България като център на Балканите. В Източна Азия България работи за развитието на търговските и икономическите връзки с Япония.  Някои официални лица в София възприемат "японското икономическо чудо" като пример и модел за България.

По време на Студената война българската външна политика се придържа към общата линия на Източния блок, като търси външна подкрепа предимно от Съветския съюз.  Появата на мащабни реформи в СССР под ръководството на "перестройката" и "гласността" на Михаил Горбачов през втората половина на 80-те години на ХХ в. подтиква българското правителство да смекчи политиката си. Бавно и дискретно София започва да търси възможности за институционализиране на контактите с Европейската икономическа общност и за установяване на по-добри отношения със Съединените щати.